Най-тъмно е преди изгрев
“Добър вечер уважаеми зрители, спите ли?” Заобградени сме от понятието “вяра”. Втълпяват ни го от малки, говорят ни за това да сме добри и вярващи, вярващи в религията, вярващи в себе си. Наричаме себе си християни. “Повярвалите” – с основна характеристика “вярата”. Замисляли ли сте се какво означава именно това понятие? Така повърхностното описано в тълковния речник: “Вярата е твърдата увереност в неща, за които се надяваме; убеденост в неща, които не виждаме.” Антон Чехов е казал, че човек е това, в което вярва. Но така ли е всъщност? Вярата е безрезервната надежда в нещо. В някого, в по-добър свят, в по-добро себе си. Форма на доверие. Но в действителност доверието се уповава на факти, нали? Вярват всички. Вярата обикновено е последното нещо, което ти остава, нали страннико? Посредствената вяра. Когато вярваш наужким.
От както сме се родили ни учат да вярваме. В Бог, в мама, в татко, в себе си, в магията, в това и онова – в нещата. Вярата се е вкопчила в теб, просто си тече във вените ти. Като по подразбиране. Но си остава чисто и просто една надежда. Не знаеш нищо. Все още не знаеш нищо. Питате се защо? Защото уважаеми зрители, тази вяра е на повърхността. А под нея съмнението е здраво вкоренено. Неверието чака. Вярвате в Бог. Насилвате се да вярвате. И след това нещо се случва – започвате да се съмнявате във вярата си. А има ли Бог? А той обича ли ме? Къде сбърках? Случва ви се нещо лошо и това така бързо разрушава вярата ви. Не просто я напуква, а я стъпква. И остава само прах. Защото най-тъмно е тогава, когато спим. Най-изгубени сме, когато не сме се намерили. Най-грешни сме, когато не вярваме. Най-тъмно е, когато се съмняваме. Най-тъмно е преди изгрев слънце. Спите.
Хората често си търсят обект на вяра. Или избират обратния път – на атеизма. Но и в двата случая просто бягат от съмнението. Самоубеждават се, че не се съмняват, че те “не вярват”, “над тези неща са”. Може би най-много се страхуваме от съмнението. Надали има нещо, което може да ни погуби толкова много. И същевременно така хитро и приятно. Не усещаме как съмнението ни погубва. Бавно и славно както се казва. А, ти? Ти съмняваш ли се вече във себе си и в убежденията си?
Съмнението е именно онази движеща сила – да си зададеш поредния въпрос. Поредния въпрос, чийто отговор ще те доближи до Отговора. И не, под отговор нямам предвид “смисъла на живота”, а именно онзи личен отговор – кой съм аз и защо съм аз? Който всеки човек открива рано или късно, осъзнава го, показват му го, усеща го, но в даден момент от живота си всеки се чувства щастлив и на място – а именно това е идеята, да бъдем щастливи, нали? Спите ли?
“- Давам надежда на хората -Не оставям надежда за себе си”
И аз така, приятелю, давам надежда на хората. Не, не ти давам вяра, но въпреки всичко вярвам в теб. И че ще откриеш твоя смисъл, твоя смях, твоята радост, твоето щастие. Вярвам в щастието. И както Теодор Рузелт е казал “Ако вярвате, че можете, вие сте изминали половината път”
Защото кой е той? Кои сме ние? Какъв е този наш живот? Обезверени сме никои. По-скоро поредните сиви петна в същото сиво ежедневие. Обезличени, обезверени. Превръщаме се в нищо. И тогава се събуждаме. Сутрин е. Светло е. Слънцето е изгряло. Именно тази вяра ни вдъхва силата и куража да живеем, може би по-скоро желанието. …че животът ще бъде по-хубав, по-мъдър? ДА! Тя е в нас. И винаги е била. Тя се кара да се усмихваш сутрин. Защото след всяка тъмна нощ, се будиш с надеждата за по-добър ден. Тя е по-ценна от всичко, от теб, от мен, от живота. Вярата е смисълът на всичко. Смисълът да се превърнеш в най-доброто възможно “аз”, смисълът да бъдеш и да пребъдеш. Да бъдеш щастлив. Да бъдеш себе си.
А ти спиш ли?
