- Случвало ли ви се е да имате толкова свободно и в крайна сметка да не направите нищо смислено? Е, така прекарах уикенда. В крайна сметка ненавиждах дивана и исках просто да изляза. Но свободното време не беше и особено ползотворно за готварските ми умения (посетете кулинарния ми блог, където от време на време имам проблясъци на интересни идеи 🙂 ).
Но пък един от дните гарнитурата беше разнообразна, а именно пържени сладки картофи. Знам, че звучи леко странно, защото в крайна сметка сладките картофи са “здравословни заместител” на нормалните и е доста нелогично да са пържени, но пък бяха невероятно вкусни. Текстурата им е по-мека и направо се топят в устата и наистина имат леко сладникав вкус. Влюбих се в тях! И преди съм опитвала сладки картофи в любимата ми здравословна палачинка, но пък това беше нов начин на готвене.
Твърде много свободно време през уикенда доведе и до лоши мисли и решения, поне според собствената ми гузна съвест.
Из ‘вредните’ мисли в 1 през нощта:
“Мразя храната. Мразя всичко, свързано с нея. Мразя, че съм зависима от нея. Мразя хранителната индустрия. Ако не беше измислена с цел да е машина за пари, никога нямаше да познаваме всички отвратителни продукти. Да, говоря за всичко сладко и измислено. Мразя се, когато се поддам и се натъпча с нещо сладко. Мразя, че не мога да се науча да го контролирам. Мразя да се гледам в огледалото после. Мразя след седмици успех и положителни мисли, да не мога да издържа. Да ям боклуците. Да ям гадния шоколад, които е измислица на глупавата хранителна индустрия. За пари. Ненавиждам, че се налага да мисля какво да ям, за да не изглеждам ужасно, за да не съм дебела, за да не ме боли коремът, за да не ми е тежко. Храната не трябва да е това. Храната трябва да е гориво. За живот. За сила. Не нещо, за което да мисля постоянно. Трябва да е истинска. Не трябва да я пълнят с оцевители, боклуци и неща, които те пристрастяват. Защото да, обичам вкуса на шоколадов мъфин. И обичам вкуса на Макдоналс. Но това не дава нищо на тялото ми. Не ми дава нищо хранително. Храни единствено мозъка ми. Очите ми. Глупавото ми желание да ям. Емоционално хранене. И после ме кара да се чувствам в пъти по-лошо. Да не мога да се погледна в огледалото. Да искам да гладувам с дни.
И знаете ли, ще простя на себе си. Ще си простя отново и отново. И утре ще се събудя пак и ще дам всичко от себе си да се боря срещу желанията си и да давам на тялото си това, от което има нужда.
Но няма да простя на хранителната индустрия. Няма да простя, че трови човечеството. Няма да простя, че децата искат шарените опаковки с боклуци. Няма да простя, че не се рекламират зеленчуци и плодове, а захарни изделия. Кому са нужни? Не, тялото ни няма нужда от ударна доза захар и брашно, в комбинация с трансмазнини и хиляди подобрители и овкусители. Мразя. Мразя и че се поддавам. Но ще се боря. Със себе си най-вече. Защото годините, прекарани с консумиране на сладко всеки ден, не могат да се забравят за няколко седмици. Мозъкът помни. Помни, че се чувствам добре психически, когато изям нещо сладко. Но как не успява да запомни, че днес цяла вечер коремът ми къркори и ме болеше след прословутите 2 мъфина.
Замислете се. Всеки си има причина. Моята е, че винаги се смятам за дебела. И имам проблем с това. Голям проблем. Бях слаба, каквато си мислех, че искам да съм, но не бях жастлива и безгрижна, а още по-обсебена. Изглеждах така както исках и нямаше в ден, в който да се събудя с желание за живот. Но истината е, че в крайна сметка нищо не е за глупавите килограми. А за здравете. Това не се проявява бързо. Не е като да ям 2 седмици всичко, което пожелая и веднага да видя как съм качила килограмите, сваляни с месеци, сълзи и ядове. Не. Здравето не се разваля за 2 седмици. Но не можете да излъжете себе си, че виждате малките разлики. Изчистената хора, липсата на подуване на стомаха, по-добър сън, повече енергия през деня и така нататък, и така нататък. Не съм първата, която е открила топлата вода. Не съм и първата, която се е тъпката със сладко, докато уж отслабва. Няма и да съм последната.
Но ще последвам примера на всички онези борбени хора, които са открили правилния път. Защото храната трябва да дава живот. А не да те кара да плачеш вечер. Ще гледам себе си. Няма да мразя всички слаби момичета, които се тъпчат с чипс и не качват и грам, а аз умирам от глад и все още съм по-дебела от тях.
Мразя храната. Мразя сладкото. Мразя това, в което са превърнали храненето.
Казват, че в края на тунела винаги има лъч светлина. Ще се държа за това. Ще продължавам. Отново и отново. Вярвам, че мога да се науча. Мога да давам на тялото си това, от което има нужда и да съм част от природата, консумирайки само истиснка храна.”
HEALTHYLICIOUS
☆ УЕБСАЙТ
☆ YOUTUBE
☆ INSTAGRAM
☆ FACEBOOK
PERSONAL
☆ FACEBOOK
☆ INSTAGRAM
☆ УЕБСАЙТ
☆ БЛОГ
х Анелия
