Тази седмица, общежитието миришеше на вкъщи. И то защо ли? Защото си направих пълнени пиперки! С години твърдях, че не обичам пипер, че отказвам да го ям суров, в разни ястия и т.н., защото придава неприятен аромат. Ядох го единствено на пълнени пиперки на фурна, но и тогава издълбавах само вътрешността, а пиперът премествах в чинията на майка ми. След като и лук не докосвах с години, миналата година, когато заживях със съквартирантката ми, изведнъж го проядох във всичко. А, тази година, живеейки на другия край на света, ми се наложи да си купя пипер заради една задача по фотография, но реших да купя два. Напълних го с намачкан нахут и извара и го изпекох във фурнаа. Е, много ми се услади! Няколко дни по-късно видях промоция на пипер в магазина и си купих още два. Този път ги напълних с киноа със зеленчуци и ги изпекох. Ех, ако ви кажа колко хубаво миришеше цялата кухня. И в този миг, излизайки от стаята си, за да проверя фурната и усещайки този аромат, осъзнах, че просто ми мирише на вкъщи. Мирише ми на ден, в който се прибирам към 18-19 часа и още от врата ми замирисва на пълнени пиперки и аз леко се намръщвам, защото “ще вечеряме пипер, а аз не обичам” …. кой да ми каже, че години по-късно ще се чувствам толкова носталгично и сама ще си готвя пипер и ще ми е толкова, толкова, толкова вкусно!

Но както скоро осъзнах, всичко е свързано със спомени и аромати. Всяка една храна е заменима! Ето заради това ми беше толкова лесно да спра да консумирам захар и като цяло да премина към по-здравословно хранене! Защото се оказа, че не обичам самото мляко с ориз толкова, а обичам аромата на канела и обичам спомена как баба ми ми го приготвяше. Открих, че със същия успех мога да ям и бадемово мляко с ориз, поръсено с канела…без захарта, без прясното мляко.

Другото откритие тази седмица беше, че за предната ми задача по фотография трябваше да снимаме човек. Да имаме модел и да заснемем два портрета. През цялото време, когато преподавателката обясняваше колко са невероятни разни портрети и какви емоции и чувства имат, аз просто исках да й кажа, че това са случайно заснети снимки на хора. И че при портретите всичко зависи от модела и начина, по който изглежда. Тя обаче твърдеше как портретите са три-странна комуникация и всъщност казват най-много за фотографа, а не за модела или за наблюдателя. И чак сега, две седмици по-късно след като съм предала проекта си, осъзнах какво съм направила. И се уплаших.

Снимките, които предадох са следните:

А историята, която разказах към тях е:
1вата снимка – момичето е “плячката”, а фотографът е  “ловецът”. Тя е уплашена и се крие зад дърветата и не иска да бъде уловена и “разкрита”, защото се притеснява, че ще покаже части от себе си, които са лични.
2рата снимка – черното под блузата й кореспондира с тъмната й коса и това са “тъмните части” на душата й, а червеното прилива, защото тя “работи” над това да приеме себе си. Гледа надолу, защото се притеснява от “разголване” и “разкриване”.

И в крайна сметка…осъзнах, че съм заснела снимки, които са за мен. Лично за мен. Без да съм казвала на модела какво да прави или как да гледа. Без да съм гледала или обмисляла цветовете първо. Просто избрах тези снимки. Ех, това подсъзнание.

Новата храна тази седмица беше маракуя. Но не самият плод точно, а пулпата. Купих го в бурканче (5 долара), което съдържа като сос от вътрешността на плода. Самото нещо е доста кисело, но една лъжичка е страхотна като добавка към десерти и постигане на балансиран вкус.

HEALTHYLICIOUS
☆ УЕБСАЙТ
☆ YOUTUBE
☆ INSTAGRAM
☆ FACEBOOK

PERSONAL
☆ FACEBOOK
☆ INSTAGRAM
☆ УЕБСАЙТ
☆ БЛОГ

х Анелия