Нова година дойде страшно бързо. И приключи страшно бързо. Честно казано не беше особено вълнуваща и буквално приключи доста бързо поради брой причини. Започнах новата година, съзнателно знаейки, че ме очакват различни предизвикателства. Това беше и една от причините да умирам от страх и да вземам странни решения – като това да злоупотребявам с количествата вино повече от седмица.

Животът обаче е това, което се случва, когато се осмелим да излезем от зоната на комфорт. Това е и най-страшното нещо – факт е, че там е лесно, монотонно и предсказуемо. Точно тази монотонност обаче ни убива и изтощава. Нещото, което си повтарям всеки ден е “do what scares you the most and set yourself free”. Мисля, че това е и новото ми мото. И точно това искам да постигна в живота – да се освободя от себе си.

Забелязах, че когато живея сама постигам някакъв “прогрес”, тоест успявам да пречупя някои начини на мислене и грешни навици така да кажа. А, когато се прибера вкъщи, автоматично и много лесно се връщам към всичко, което е било. За жалост е факт, че най-лошите ми моменти са се случвали именно тук… Осъзнах, че ще е нужно да полагам доста голямо усилие, осъзнаване и работа със себе си, за да успея да изтръгна тези желания да се връщам към “лошото”, лесното и дърпащото ме назад.

Да искаш да се промениш, да полагаш съзнателни усилия и да се бориш, е нещо, което човек трябва да направи за себе си. Никой не може да те спаси, докато сам не поискаш и не подадеш ръка.

И така, посрещнах новата година, още на втория й ден отидох на зъболекар, което се оказа един от най-големите ми страхове…и започнах да се боря със себе си. Отидох и да ям торта. Което си беше съзнателна борба, да. Защо ли?

Защото преди 3 години спрях да ям захар. И въпреки че това беше началото на едно много дълго пътуване, откриване на кулинарния свят…и като цяло откриване на значението на храната…това беше и едно пътешествие към дъното на душата ми, най-тъмните кътчета, най-лошите ми кошмари, най-големите битки със самата себе си, които водя и до ден днешен. За добро или за лошото, храната е и най-добрият ми приятел и най-лошият ми враг. Няма да изпадам в подробности, но да кажем, че не винаги сме били приятели. Именно заради това полагам усилия. Боря се със себе си. Излизам от зоната на комфорт. И говоря за това. Защото трябва да се говори. Защото толкова много хора преминават през трудни моменти, периоди и мисли и често си мислят, че са единствени. Но в последствие откриваме, че всъщност много други минават през същото. Колко ли близки приятели открих, които също имат проблеми с храната. Колко ли много се крият зад усмивки, ядене на салата, био продукти, криене, срам, страх…отричане на начина, по който изглеждаме? Хранителните разтройства правят точно това с нас…карат ни да си мислим, че не сме достатъчно добри.

И повярвайте ми, когато човек започне да се храни с повече неща и да яде уж всичко, това изобщо не означава, че се е “излекувал”. Това винаги е част от него. И е ежедневно усилие да не се поддадеш на лесното. Защото не винаги това, че сме “здравословно” тегло означава, че мозъкът ни не експлоадира от мисли дали да ядем нещо, дали сме твърде дебели и дали го “заслужаваме”…

И така нататък…връщам се към моята торта. Тортата, която се оказа нещо като пицата – спасението от самата мен. Онова, което знам, че обичам. Но онова, от което бягам. Сагата ми с пицата е дълга. И я възприемам точно така – като спасител. Метафора, да. Пицата – спасител. Чак звучи комично, нали?

Именно защото трябва да научим ума си на обратните действия на това, което ни казва. Ако ми казва, че не трябва да ям пица, че не я заслужавам, че е калорична, че е нездравословна и т.н. – правя точно обратното. Opposite actions. Защото пицата е пица. И е вкусна. И ми е щастливо. И хубаво. Именно заради това в Италия имах традиция всяка седмица да си поръчвам пица. И така докато пицата не стана просто пица. Спрях да изпитвам anxiety около факта, че може да ям пица без да е планирано. Изведнъж обаче се сблъсках с други храни. И осъзнах, че може да съм на прав път, но съм мноого, много далеч. Може да твърдя, че сега ям много повече неща, почти всичко и т.н и го правя, да…но все още е някак планирано. Все още предложението за торта в нормален делничен следобяд ме стресира много. Защото вече бях закусвала, защото трябваше да вечерям…защото не беше предвидено, обмислено и някак си не бях в “мир с ума си” предварително. Но опитах. И го направих. И съм горда. Колкото и да го мислих после. И колкото и вътрешни диалози да водех. Направих го.

Отидох в най-качествената сладкарница във Варна, с по-бутикови торти от обикновено – Cherry by Marry и си поръчах торта. Избирах я, премислях я, но в крайна сметка се опитах да не подбирам и си избрах първата, която си харесах. И беше страхотна. Насладих й се. И от тогава пак си мисля за торта…но някак не се престрашавам…въпреки че знам, че имам нужда точно от това. Точно от това да се предизвиквам. Защото всичко, което ме кара да се чувствам некомфортно, зле и извън зоната на комфорт…е това, което ми помага.

От друга страна…поне експериментирам вкъщи и вече не ме е страх да правя сладкиши и да използвам захар и подсладители…и дори да си хапна от тях, без да обмислям всяка съставка, калория и “последствие”. Животът е твърде, твърде хубав, за да го губим в мислене на тези неща. Тялото е най-умната машина на този свят и няма нужда да го контролираме постоянно. “Do what scares you the most and set yourself free”

Ето го и лимецовият кекс, който приготвих:

HEALTHYLICIOUS
☆ УЕБСАЙТ
☆ YOUTUBE
☆ INSTAGRAM
☆ FACEBOOK

PERSONAL
☆ FACEBOOK
☆ INSTAGRAM
☆ УЕБСАЙТ
☆ БЛОГ

х Анелия